Паническото разстройство е хронично и инвалидизиращо заболяване, особено когато се усложнява от агорафобия, което е свързано със значителна функционална заболеваемост и намалено качество на живот (Watts, 2015). Последните епидемиологични проучвания, както в САЩ, така и в Европа предполагат, че разпространението на паническото разстройство може да достигне до 5% през продължителността на живота. Диагнозата на паническо разстройство е оправдана, ако паническите атаки станат повтарящи се за период от един месец или повече, като има поне един от следните три отговора: непреодолима загриженост за по-нататъшни атаки; притеснение за последиците от паническите атаки, особено върху психическото или физическото здраве; и/или значителна промяна в поведението, с цел да бъдат избегнати допълнителни пристъпи на паника.
Проведени са множество епидемиологични проучвания върху факторите от риска за отключване на паническо разстройство. Въз основа на проучвания, се установява, че наследствеността при паническото разстройство може да достигне 40%. Резултати от проучвания, проведени в различни страни показват, че средния риск от отключване на паническо разстройство е осем пъти по-вероятен при роднина от първа степен. Въпреки това, стресовите житейски събития вероятно допринасят до голяма степен за настъпването и за поддържането на паническото разстройство.
При хората страдащи от паническо разстройство се наблюдава едно непрекъснато взаимодействие между тревожните мисли и тревожно поведение. Паническата атака винаги се проявява психосоматично, като патология, която засяга предимно организма.
Паническата криза има изцяло психичен произход и сама по себе си е способна да отключи автоматична невробиологична реакция. Изолират се два прогресивни момента по време на паническа атака: първият е, когато тревожността все още се преживява психически, а втория, когато телесното усещане и страха взимат превес и това се превръща в една неконтролируема соматична тревожност. Тази интензивна и завладяваща тревожност и острите соматични симптоми карат преживяващият паническа атака индивид да вярва всеки път, че умира. Имено тревожността е тази, която засилва психосоматичните усещания – това се нарича механизъм за автоматично връщане на страха, което води до характерната ескалация на паническата атака към едно реално, драматично изживяване на смъртта. Невровегетативните вериги, които свързват съзнанието със сигналите за опасност, изглежда са толкова силно стимулирани при тези, които страдат от панически атаки, че те често не могат да бъдат повлияни от никакъв рационален контрол. От една страна тези пациенти „знаят“, че те няма да умрат от паническата атака, но в същото време те губят всички способности да се отграничат от този страх и те наистина „вярват“, че умират. Често тези пациенти започват да се фиксират във всеки сигнал на тялото си (сърцебиене, болка в мускулите, дори преумора) със силно безпокойство, което въображението им в крайна сметка ще приеме като предстоящата опасност, пораждаща чувството на страх. Основната проява на разстройството са повтарящи се пристъпи на паника, които настъпват без ясна провокираща ситуация. Тези пристъпи на паника имат различна интензивност и са съпроводени от силен вегетативен дистрес, без това да има органична причина – пристъпи на сърцебиене, болки в гърдите, наподобяващи инфаркт, задушаване, световъртеж, тремор. Когато се появи чувството на сграбчване от страха, мозъкът отделя невромедиатори, които дават сигнал на цялото тяло. Така се задейства един механизъм на порочен кръг – неприятните телесни усещания пораждат страх от грозяща смърт, пълна загуба на контрол, дори страх от „полудяване“. Именно неовладяването на този психично-емоционален компонент, води до изпадане на един соматичен терор. Парадоксалното тук е, че тревожейки се, опитвайки да избегнат евентуална опасност – нов пристъп, страдащите от паническо разстройство засилват интензитета, дори честотата на проявяващата се симптоматика и поддържащ фактор е дезадаптивното поведение на болния. Страхът от телесния и вегетативен дискомфорт и опасенията от смъртен изход водят болния до отбягването на ситуации, в които ще се чувства безпомощен и без подкрепа при евентуално настъпване на нов пристъп. Създава се зависимост от здравни институции или „прилепване“ към близките хора. Така страхът се свързва последващо със ситуации, като широки пространства, тълпи, градски транспорт и др. В най-тежките случаи болните се страхуват да излизат самостоятелно навън или да остават сами у дома. Също така, между пристъпите пациентите могат да са относително свободни от симптоми, но често те живеят в тревожно очакване настъпването на следващ пристъп.
Петя Димитрова, психолог