Преди повече от 60 години известната философка Айн Ранд публикува емблематичния си роман „Атлас изправи рамене“. Изключително актуална и до днес остава речта на главния герой на романа Джон Голт: „Във вселената има само една фундаментална алтернатива: съществуване или несъществуване – и тя се отнася за един-единствен клас от обекти – живите организми. Само живият организъм е изправен пред постоянен избор – въпросът за живота и смъртта. Животът, от своя страна, е процес от действия, насочени към самосъхранение и самоусъвършенстване. И ако един организъм не успее да извърши тези действия, той умира; и макар химическите му елементи да остават, психичният и ментален свят изчезват. Единствено понятието „живот“ прави възможно понятието „ценност“!“

В съвременния свят ценностите нерядко изглеждат мираж. Като мит, останал в спомените от едни по-романтични времена. Може би част от хората не осъзнават до каква степен това рефлектира върху личния им живот. Съществуват различни партньорски взаимоотношения, които можем да наречем негласен договор – то е на получаване и даване: на любов, чувство за валидизиране, грижа, емпатийно посрещане и много други. И всичко това е прекрасно, с едно важно условие – липса на нарцистична инвестиция или „ти си тук, за да ми свършиш някаква работа, която Аз като зрял възрастен не мога да си осигуря.“

Забележително е как различни морални критерии, изградени на това кой е получателят на изгодата, се отразяват върху угодни вярвания на човека.   Често в практиката ми на психолог се срещам с жени и мъже, силно „агресирали“ или „задушени“ във връзките си. Среща се една тенденция на „приемник и паразит“ или „аз ще ти правя мусака, а ти си отговорен за моето оцеляване“. Това на пръв поглед е нещо нормално и до голяма степен се свързва със стереотипите в обществото, залегнали от стари времена. Но нека разгледаме как това се отразява на психиката на всеки един от една такава връзка. От една страна това кара мъжът да се чувства „приклещен“ във връзката – „защото реално оцеляването на другия зависи от мен.“ Това може да доведе до несъзнавана агресия към партньора-паразит. Това е поемане на свръх отговорност към някой друг възрастен, неспособен или отказващ да се погрижи за себе си. Ами ако този човек се усети необичащ, ще трябва да избира – Аз или „беззащитния“ друг? От друга страна нека помислим и за „партньора-паразит“, как се чувства той? В своята практика често се срещам с такива жени ( и мъже), които споделят за силно чувство за неудовлетвореност от живота, потиснатост и не на последно място страхове за бъдещето. Съществува осъзнаването, че хората се разделят по безброй причини – най-малкото, всички ние сме смъртни същества. Усещането за неспособност да се грижа за себе си вкарва човека в една „пасивно-агресивна“ позиция – „Зная, че съм беззащитен, но нищо не правя за това, какви варианти имам?“   Това често може да доведе до режим на търпене, съгласяване с всички условия, които могат да бъдат поставени или често, режим на манипулативно поведение. Всичко това води до една токсичност във връзката и една пагубна нарцистична инвестиция и от двете страни – и от този, който не може да прави мусака, и от този, който може.

Петя Димитрова, психолог